Р Е Ш Е Н И Е

     № 366

  гр.Русе, 28.02.2011 г.

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XIII – ти граждански състав, в открито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и единадесета година в състав:

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Ю.О., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 8483 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявеният иск е с правно основание чл.222, ал.3 от КТ.

Ищецът С.Г.М. твърди, че с ответника „Руседеспред” ООД гр.Русе се намирал в трудово правоотношение, което на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ било прекратено със заповед на работодателя с № 112/ 06.11.2007 г., считано от същата дата. Твърди, че въпреки разпореденото със заповедта изплащане на обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ в размер на 6 брутни трудови възнаграждения, същото му било изплатено само частично като работодателят останал да му дължи сумата от 3600 лева. В съдебно заседание, по реда на чл.143, ал.2 от ГПК, процесуалният представител на ищеца е уточнил, че неизплатеният остатък, чието заплащане претендира, представлява дължимо допълнително трудово възнаграждение в размер на 600 лева месечно, което според ищеца има постоянен характер и следва да бъде включено в брутното трудово възнаграждение, въз основа на което следва да бъде определен и размера на обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ. Претендира и направените разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответникът „Руседеспред” ООД оспорва иска. В представените писмени бележки се развиват съображения, според които посоченото допълнително трудово възнаграждение / ДМС/ не е с постоянен характер, тъй като неговият размер е различен в различните периоди, поради което то не съставлява елемент от брутното трудово възнаграждение, което да служи за база за определяне на размера на обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ. Претендира и направените разноски.

        Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

        Между страните не се спори, че трудовото правоотношение между тях е прекратено със заповед на работодателя с № 112/ 06.11.2007 г. на основание чл.328, ал.1, т.10 КТ, след като ищецът придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. От отбелязването в представеното заверено копие на трудова книжка / л.7 от делото / се установява, че към датата на прекратяване на трудовото му правоотношение ищецът има трудов стаж над 36 години, в периода от 06.10.1971 г. до 06.11.2007 г. В самата заповед, с която е прекратено трудовото правоотношение с ищеца, се съдържа изрично признание, че процесното обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ се дължи в размер на брутното трудово възнаграждение на последния за срок от шест месеца, под формата на разпореждане от страна на работодателя за изплащане на посоченото обезщетение именно за такъв период.

        Спорен по делото се явява въпроса относно това дали в брутното трудово възнаграждение за месец октомври 2007 г., въз основа на което следва да бъде определено и процесното обезщетение, следва да бъде включено и изплащаното в предприятието допълнително трудово възнаграждение под формата на т.нар. допълнително материално стимулиране /  ДМС 1/.

        Разрешаването на този въпрос изисква изясняване на природата на това допълнително трудово възнаграждение.   

        Така съгласно чл.228, ал.1 от КТ базата за определяне на обезщетенията по раздел III от глава X на Кодекса на труда, включително и на процесното обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, е брутното трудово възнаграждение полученото от работника или служителя за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, т.е. в случая това е възнаграждението за месец октомври 2007 г.

        За този месец, видно от представения на л.8 от делото фиш, а и от заключението на вещото лице, ищцът е получил допълнително трудово възнаграждение /ДМС 1/ в размер на 600 лева.

        Съгласно чл.17, ал.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл.228 от КТ се включват както възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда / т.2 от цитираната разпоредба/, така и допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер / т.3 /.

        В хода на устните състезания процесуалният представител на ищеца поддържа, че процесното ДМС всъщност съставлява именно такова възнаграждение над основната работна заплата, което е определено въз основа на прилаганата в ответното дружество повременно – премиална система на заплащане на труда. В условията на евентуалност поддържа, че това допълнително материално стимулиране всъщност съставлява допълнително трудово възнаграждение по смисъла на чл.17, ал.1, т.3 от НСОРЗ.

        Данни за прилагането на тази система при ответника действително се съдържат както в показанията на разпитания свидетел – И.С. /бивш главен счетоводител при ответника/, така и в чл.2, ал.3 от представените от работодателя вътрешни правила за организация на работната заплата / на л.27 – 32 от делото/.

        Тази система на заплащане на труда / повременно – премиалната/ действително е била законодателно уредена в чл.99, ал.1 от Правилника за стопанската дейност / приет с ПМС № 71 от 29.12.1986 г./, и би следвало да се прилага и към ответника като бивша държавна стопанска организация. Към разглеждания период / 2007 г./ и понастоящем цитираният правилник отдавна е изгубил значение. Освен това императивната норма на чл. 247, ал.1 от КТ регламентира само две системи на заплащане на труда – според времетраенето на работата или според изработеното като както понастоящем, така и към 2007 г. прилагането на подобни смесени системи за заплащане на труда като повременно – премиалната е вече изключено.

        Следва да бъде разгледан и въпросът дали процесното допълнително материално стимулиране/ ДМС 1/ съставлява допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, което да се включва в брутното трудово възнаграждение по чл.228, ал.1 от КТ.  

        Съдът намира отговорът на този въпрос положителен.

        Съгласно легалната дефиниция на чл.15, ал.2 от НСОРЗ за допълнителни възнаграждения с постоянен характер се считат и допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.

        Така е и в разглеждания случай. За да обоснове обратния извод, ответникът се позовава на чл.21, ал.1 от представените от него вътрешни правила за организация на работната заплата, според които в зависимост от постигнатите финансови резултати и реализиран обем, на работниците и служителите може да се определят индивидуални размери на допълнително материално стимулиране. В заключителната част на вътрешните правила е отбелязано, че те влизат в сила от 01.01.2007 г.

        В съдебно заседание на 16.02.2011 г. процесуалният представител на ищеца е оспорил твърдението на ответника, че цитираните вътрешни правила са били в сила към датата на прекратяване на трудовото правоотношение - 06.11.2007 г. Заявява, че представените правила са изготвени за целите на процеса и не са съществували към посочената дата.

        Съдът намира посоченото възражение основателно. Представените от ответника вътрешни правила са предявени от съда на св.И.С., която по това време / до месец август 2009 г./ е изпълнявала длъжността „главен счетоводител” като е съвместявала и функциите на „ТРЗ” в ответното дружество. Същата заявява, че в този вид тя вижда тези вътрешни правила за първи път. Твърди, че не е възможно тези правила в посочения вид да са съществували към датата на прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца и тя да не е знаела за тях, тъй като именно въз основа на тях би следвало да съставя работните заплати на персонала на ответното дружество. Твърди също, че практика при ответника било положението, когато има заповед, която касае работниците, тя да им се връчва срещу подпис, а вътрешни актове на предприятието като например правилника за вътрешния трудов ред се чете на събрание и се обсъжда с работниците. Впрочем такъв вътрешен акт на работодателя съставляват и представените правила за организацията на работната заплата, съгласно чл.22, ал.1 от НСОРЗ вр.чл.37 от КТ, без обаче по делото да има каквато и да било индиция, че те са стигнали до знанието на работниците и евентуалните им синдикални организации и конкретно до знанието на ищеца, поради което и по арг. от чл.181, ал.1 от ГПК посочените вътрешни правила не разполат с достоверна дата спрямо последния, за да се приеме, че са съществували към датата на прекратяването на трудовото му правоотношение.

        Същевременно от показанията на св.С. и от допълнителното заключение по назначената съдебно – счетоводна експертиза се установява по категоричен начин, че изплащаното ДМС има постоянен характер.

        Вещото лице дава заключение, че за периода от месец януари 2000 година до месец ноември 2007 г./ когато е уволнен ищецът/ ДМС е изплащано всеки месец и то на всички служители – директор, спедитори / каквато длъжност е заемал и М./, счетоводители и технически секретар, макар и в различен размер. В съдебно заседание от 16.02.2011 г. вещото лице е пояснило, че служители на една и съща длъжност получават един и същ размер ДМС. Св.С. от своя страна установява, че ДМС за различните длъжности в предприятието се изчислява като към различните по размер основни заплати на служителите се приложи еднакъв процент ДМС. Разликата на месечна база в получаваното ДМС се дължи на това, че за различни периоди се прилага различен процент на ДМС, който зависи от реализираните през периода приходи, но спрямо всички работници и служители конкретният процент за съответния месец е еднакъв. Свидетелката е заявила, че основен критерий за получаването на ДМС е и действително отработеното време, тъй като ако такова няма отработено, не се получава и ДМС. Последното се включвало към основното месечно възнаграждение на всеки от служителите и върху него били начислявани и внасяни и осигурителни вноски и данъци.

        При това положение съдът приема, че изплащаното ДМС покрива всички необходими елементи, които го дефинират като допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл.15, ал.2 от НСОРЗ. То се изплаща постоянно заедно с основното трудово възнаграждение на работниците на ответника като е поставено в зависимост от отработеното време, доколкото липсата на реално отработени дни води до липса и на основание за изплащане на ДМС, както установява и св.С.. Обстоятелството, че изплащането на това допълнително възнаграждение, като прилаган към основната работна заплата процент, зависи и от обема на текущите приходи на предприятието не води до обратен извод, щом в продължение на седем години същото е било изплащано ежемесечно и то на всички работници. Освен това посоченото обстоятелство има отношение към основанието за заплащане на посоченото възнаграждение / арг. чл.13, ал.1, т.1 от НСОРЗ/, а не към критериите при дефинирането на неговия постоянен характер.

        По изложените съображения предявеният иск следва да бъде уважен като бъде присъдена и незаплатената част от обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ, цялото в размер на 8 283, 60 лева, от които, съобразно заключението на вещото лице, срещу подпис във ведомост за заплати за месец ноември 2007 г. на ищеца били изплатени само 4683, 60 лева, т.е. следва да бъде присъдена цялата претендирана сума в размер на 3600 лева.

        С оглед изхода на делото в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.

        В тежест на ответника, на основание чл.78, ал.6 вр.чл.83, ал.1, т.1 от ГПК, са и дължимата за производството държавна такса в размер на 144 лева и сумата от 130 лева – за възнаграждение на вещото лице по основната и допълнителната експертиза, или общо разноски в размер на 274 лева, които следва да бъдат заплатени по сметка на Русенския районен съд.

        Мотивиран така, съдът

                                        Р    Е   Ш   И :

          ОСЪЖДА „Руседеспред” ООД, с ЕИК 827183740, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, ж.к.”Източна промишлена зона” складова база „Руседеспред”, да заплати на С.Г.М., с ЕГН **********,***, със съдебен адрес гр.Русе, ул.”Александровска” № 80, чрез адв.Т.В., сумата от 3 600 лева, представляваща неизплатен дължим остатък от обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяването на иска – 05.10.2010 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 300 лева – разноски за адвокатски хонорар.

          ОСЪЖДА „Руседеспред” ООД, с ЕИК 827183740, да заплати по сметка на Русенския районен съд сумата от общо 274 лева – дължима държавна такса за производството и възнаграждения на вещото лице по назначените основна и допълнителна експертизи.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен  съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.

                                                  РАЙОНЕН СЪДИЯ: